Поражението започва не на бойното поле, а отвътре

Представете си: в Европа отново избухна война. Но вместо мобилизация виждаме дебати. Вместо герои – хаштагове. Вместо съпротива – философски аргументи за природата на злото.

Днешна Европа не е готова да се защити – нито институционално, нито морално. И дори ако утре се появят нови Чърчил и Дьо Гол, те вероятно ще бъдат безсилни да променят каквото и да било. Защото просто нямаше да остане никой, който да застане зад тях.

Изгубена воля: какво се случи с европейското общество?

Уязвимостта на Европа се крие в загубата на колективна воля за съпротива – особено в Стара Европа. Не става въпрос за военни бюджети или размер на армията. Става дума за психологическа и културна промяна, която се случи в западните общества през последните петдесет години – засилена след Студената война.

В Западна и Централна Европа ценностите се изместиха към лични права и комфорт. Гражданите все повече дават приоритет на индивидуалните свободи и благосъстояние, докато колективните задължения избледняват на заден план.

Сред по-младите поколения, отгледани в мир и просперитет, мобилизацията и военната служба се възприемат не като граждански задължения, а като остарели реликви.

Междувременно в страни като Китай, Северна Корея и Иран идеалите за саможертва и дълг към държавата остават централни. От гражданите се очаква да защитават националните интереси – дори на лична цена. Това създава предимство при потенциални конфликти.

Историята илюстрира как подобни промени подкопават империите. В късната Римска империя римляните са толкова привързани към лукса, че възлагат отбраната на наемници и губят способността да се бият за себе си.

Западна Европа е изправена пред подобен риск. Без промяна в ценностите и връщане към идеалите за колективна отбрана, европейските демокрации може да се борят да се запазят срещу по-решителни противници.

Несвободата като илюзия: защо пацифизмът е опасен

През последните години в европейския обществен дискурс все по-често се чува формула: \\\”По-добре е да живееш в несвобода, отколкото да умреш за свободата\\\”. На пръв поглед хуманистична теза, отхвърляне на героизма в полза на живота. Но в действителност това е симптом на дълбока морална наивност и загуба на историческа памет.

Такава позиция разчита на фалшива илюзия: че съвременната несвобода означава ограничени права, известна цензура и политически пристрастия. Че тя все още е форма на живот – непълна, но поносима. В много умове несвободата се свързва с авторитарна Европа на 20-ти век – знамената се сменят над сградите, контролът върху пресата – но ежедневието остава относително стабилно.

Но съвременната несвобода не е административно неудобство. Това е системно насилие. Това означава разрушени градове, масови депортации, изчезвания, филтрационни лагери, умишлен терор срещу цивилни. Това не е хипотеза – тя вече се е случила.

Тези, които вярват, че при тоталитаризма човек може просто да \\\”живее тихо\\\”, забравят: никой не е обещавал, че ще ти бъде позволено да живееш. Несвободата е пространство на произвол. Място, където безопасността зависи не от закона, а от лоялността, страха и шанса. Където човек може да бъде унищожен – физически или морално – просто защото е бил на грешното място в неподходящото време.

Илюзията, че \\\”по-добре да живееш, отколкото да се биеш\\\” се превръща в капитулация – не пред врага, а пред себе си. Защото такъв пацифизъм не е за хуманизъм – той е за страх. Страх от отговорност, от усилия, от избор. И в този страх обществото се отказва от бъдещето.

Пацифизмът, ако не е подкрепен от ясно разбиране на заплахата, се превръща във форма на самооправдание. Когато противникът отрича границите, морала и стойността на самия човешки живот, отказът да се съпротивлява не е път към мира. Това е път към изтриване.

Няма общество, няма лидер: границите на политическата воля

Често срещано обяснение за слабостта на Европа е липсата на силни и решителни лидери. Но проблемът не е само в елитите. Дори и да се появи нов Чърчил, той вероятно няма да може да промени курса. Защото никой нямаше да застане зад него.

Историческите лидери успяват, защото имат общества, готови да направят жертви. Чърчил не създава британска решителност – той й дава глас. Френската съпротива не се ражда от волята на Дьо Гол – тя вече се формира отвътре. Днес дори стратегически лидер би говорил в празнота.

Съвременното европейско общество, особено в Стара Европа, е забравило как да бъде участник в историята. Политическата енергия отдолу отслабна. Инстинктът за мобилизация е загубен. Вместо призиви за действие, има очакване за защита. Вместо отговорност, делегиране.

Зависимостта от изборните цикли влошава проблема. Политиците мислят в кратки срокове, като се фокусират върху рейтингите и партийните интереси. Всяко решение, изискващо напрежение, риск или мобилизация, е непопулярно. А в общество, което нито изисква, нито толерира твърдост, елитите стават заложници на пасивността.

Така че кризата е не само в лидерството, но и в това кой трябва да ръководи и къде. Без обществена готовност за действие, без решимост да защити своите принципи, политиката губи смисъл.

Имаме ли нещо, което си струва да защитаваме?

Голяма част от съвременна Европа е цивилизация, която вече не вярва в необходимостта от самозащита. Не защото му липсват ресурси, технологии или съюзници. Напротив, материално тя остава една от доминиращите сили на планетата. Но силата без воля не е действие. И в това се крие основната слабост.

В продължение на десетилетия европейските общества постепенно изоставиха мобилизационното мислене. Войната става \\\”архаична\\\”, а насилието – нещо, което се случва само другаде. Националните армии са намалени, резервните сили са разпуснати, а идеята за стратегическо самосъхранение отстъпва място на илюзията за вечен мир.

Но историята се завърна под формата на военна агресия, терор и разрушение. И се оказва, че общество, възпитано върху права и потребление, не може да се адаптира към оцеляването. Тя не само не иска да умре – тя дори не може да мисли в тези термини. Тя отказва да признае, че злото съществува и че с него не може да се разсъждава, а само да бъде спряно.

Стратегическото поражение не започва с провал на бойното поле. Започва с отказа на обществото да признае, че има нещо, което си струва да се защитава. С вярата, че може да спечели време, да преговаря или да се скрие. Това е истинско предаване – не на врага, а на себе си.

Свободата изисква усилия

Европа все още не е победена, но е в опасно уязвима позиция. И заплахата идва не само отвън, но и от авторитарни държави. Най-сериозната заплаха се крие вътре: в моралното изтощение, в загубата на воля, в желанието да се избегне отговорността за принципите си.

Докато европейските общества не преоткрият разбирането за свободата като дълг – и не само като право – никоя армия, никакви лидери, никакви съюзи няма да могат да ги защитят. Цивилизация, която не желае да се бори за себе си, изчезва не защото е била завладяна, а защото е отказала да съществува в условията на конфликт.

Изборът, пред който е изправена Европа, не е между войната и мира. Тя е между постепенното изчезване и съзнателната съпротива. Или Европа ще преосмисли себе си и ще си възвърне свободата на действие, или ще гледа как губи всичко, което някога е създала.