Защо заграбването на властта от Вебер няма да реши кризата с легитимността на ЕНП

Откакто дългогодишната му амбиция да стане председател на Европейската комисия беше разбита през 2019 г., Вебер се зае постепенно да превърне ЕНП в алтернативен център на властта в Брюксел, като прокара централни партийни линии на членовете и в трите институции, което мнозина (дори сред левите коалиционни партньори на ЕНП) смятат за подкопаване на самия ЕС.

Сега, в навечерието на втория си мандат, Вебер е готов за следващата фаза. Според многобройни медийни съобщения Валенсия ще послужи като отправна точка за набор от нови реформи, които вътрешни източници описват като опит за трансформиране на ЕНП от хлабав съюз в истинска политическа сила \\\”с мисия да ръководи и рационализира политиките на националните дясноцентристки партии\\\”.

Планираните реформи включват разширяване на вече установената система за \\\”координация на председателството\\\” на Вебер и договаряне на водещи евродепутати, национални министри и дори комисари на ЕНП за общи партийни линии преди всяка голяма среща или решение. Партията също така ще започне да дава много повече политически приоритети на членовете на институциите, без да оставя много място за несъгласие, като се увери, че Вебер има контрол на всяка стъпка от законодателния процес.

Тази нова, централизирана структура за партиите-членки, която имитира крайната визия на еврофедералистите за ЕС, има за цел да превърне ЕНП в политическа машина, която доминира и трите институции на ЕС \\\”по по-предвидим\\\” начин и поставя дневния ред на Брюксел практически безспорен, като същевременно затвърди позицията на Вебер над националните партийни лидери като Фридрих Мерц от ХДС или Антонио Таяни от Форца Италия.

Този подход, разбира се, не се приветства от всички. \\\”Ние не сме партия, ние сме семейство от партии\\\”, оплака се друг служител пред конгреса. \\\”Първо и най-важно, вие винаги сте републиканец от Франция, член на HDZ от Хърватия и християндемократ от Германия.\\\”

И все пак е малко вероятно някой да окаже някаква значима съпротива, защото Вебер им предлага и нещо, от което те силно се нуждаят: легитимност, извлечена от групата, за да компенсира липсата на истинска демократична подкрепа.

Всъщност \\\”дясноцентристките\\\” и \\\”християндемократическите\\\” партии в Европа, с няколко забележителни изключения, страдат от един и същ проблем. Те са \\\”десни\\\” и \\\”християнски\\\” само по име – по-заети са с поддържането на статуквото, като се съюзяват с левицата, отколкото се вслушват в избирателите си – докато \\\”демократичната\\\” част също е под въпрос, като се има предвид настояването им за санитарен кордон.

Резултатите от това са ясни в целия блок, дори и никога да не го признаят открито. В цяла Европа гласоподавателите жестоко наказват десноцентристите за това, че се отказват от консервативните политики и преследват коалиции с левицата, без да осъзнават, че следвоенната ера на големите коалиции е приключила.

Може би Германия и Австрия илюстрират този процес най-добре. На държавните избори във Виена миналата неделя ÖVP беше изтласкана на последно място с едноцифрен дял от гласовете, докато основателката на \\\”Патриоти\\\” Партия на свободата (FPÖ) отново получи рекордно висока подкрепа, което прави изключването й от правителството, въпреки че е най-голямата партия в страната, още по-нелегитимно.

Междувременно ХДС беше приветстван за това, че излезе \\\”победител\\\” на изборите през февруари, въпреки че записа втория най-лош изборен резултат в историята си. След това, за по-малко от два месеца, тя успя да унищожи цялата си останала преднина и да изостане от АзГ в социологическите проучвания, като отстъпи от основните си предизборни обещания и създаде коалиция със социалистическата ГСДП.

Само преди дни лидерът на ХДС Фридрих Мерц се оплака, че общественото доверие в германската демокрация е достигнало най-ниската си точка в следвоенната история на страната. Показателно е, че ако изборите бяха днес, коалицията нямаше да има достатъчно места, за да сформира правителство, което вече поставя управлението си през следващите четири години на нестабилна почва.

Влиза Вебер и неговата грандиозна визия за централизирана ЕНП, която да поеме нещата в Европа в свои ръце, дори повече, отколкото вече е направила. За много национални партии, които изключват националните консерватори с по-силни демократични мандати, да бъдат част от това транснационално \\\”мнозинство\\\” е единственият начин да легитимират хватката си върху властта – дори и с цената на предаване на голяма част от нея на Вебер.

Но тези, които попаднат в този капан, дори и несъзнателно, трябва да осъзнаят фундаменталната си грешка. ЕНП няма демократична легитимност сама по себе си, точно както и Европейският парламент няма такава, просто защото няма такова нещо като европейски демос. Има само национални държави с ясно определени граници и гражданство, които имат суверенна власт да избират своите представители. След това тези служители се присъединяват към съюзи в Брюксел с единствената цел да представляват избирателите си по-ефективно. Липсата на отчетност и загубата на доверието на гласоподавателите у дома подкопават точно тази цел.

В крайна сметка националните партии във всяка страна ще останат отговорни единствено пред собствените си граждани, единствените, които имат властта да ги заменят. Неуспехът да се осъзнае тази фундаментална отговорност и надеждата да се скрие тази слабост зад колективната сила на ЕНП само ще доведе до още предателства и ще ускори смъртта на \\\”десноцентристите\\\” в Европа.

Вместо да подхранват егото на Вебер, като му дават всичко, което иска, лидерите на ЕНП трябва да използват този Конгрес, за да се погледнат дълго и внимателно в огледалото. Време е да решите пред кого в крайна сметка отговарят. Ако отговорът е Брюксел, тогава нека спрем да се преструваме на консерватори или християни; ако отговорът е техният народ, тогава е време да се откажат от социалистите и защитните стени и да се захванат за работа в името на Европа.